Когато карам колело има два варианта - да карам като нормален човек и да карам като ненормален човек. И ако в която и друга сфера обичам да съм нормален до доскучаване, то с карането на колело нещата седят по друг начин.
През миналата есен се спускахме по партизанската пътека като ненормалници, тръпката - неповторима, опасността - голяма. Толкова много ни хареса, че решихме да се качим пак и пак да се спуснем.
Блъснах се в един камък, изхвърчах от колелото със стабилна скорост и все пак щетите бяха в рамките на допустимото и едничката мисъл в главата ми беше да предупредя останалите зад мен. И извиках на Владо, той намали, почти спря, уцели камъка, изхвърча, падна върху мен и си счупи ръката. Позволете ми да не описвам гледката. Не можах да извикам линейка, защото, не знам дали знаете, телефон 112 в България не съществува, а на бърза помощ нищо не се чуваше. Зарекох се повече да не минавам по тази пътека. Никога.
Преди няколко седмици си оправих колелото. Дъбрава, Змейово, Борилово, Пряпорец... и после партизанската пътека. И... пак. И пак. И пак! И... даже ми омръзна и поисках нещо още по-страшно, рисковано и трудно. И... мамка му, реших се. Вторият баир е мое любимо място, но никога не съм мислил, че ще мина от там с колело. То пеша може да е невъзможно!
Чудих се дълго, мислих си "Абе я да си отида до Дъбрава, то и там е яко", но вторият баир си е вторият баир (куйет сий тъй, тъй си и). И мамка му, "има само две възможности - ще успея и няма да успея. Да, може и да не успея, но мога да се пробвам. Така или иначе съм близо..." и тръгнах. Когато стигнах върха просто се обърнах и потеглих надолу. Много адреналин, адски опасни моменти, трудно управление, гумите поднасят както си искат, китките болят, камъните са гадни. Успях.
:)
Благодаря Ти.
